тя просто стоеше там с омекнали колене, забравила изобщо къде се намира, с огромна усмивка на лицето. беше и студено, но изведнъж бе забравила за това. виждаше само него. никога до сега не го беше виждала. струваше и се като нещо, което цял живот е чакала, нещото, за което винаги е мечтала.
протегна ръка и каза името си. за нея беше страшно вълнуващо да го познава, да знае дори само името му.
минаха броени часове, а тя беше вдигнала косата си на висока опашка и търсеше профилът му, търсеше негова снимка. беше и трудно да го намери, но най - после успя и се чувстваше толкова развълнувана. натисна бутона с надпис " добави като приятел" и тръпнеше в очакване за потвърждение.
мина час, после два и той най-накрая потвърди приятелството й. твърде много искаше да си пише с него, но все още не знаеше нищо. беше търпелива и най- накрая си писаха. чувстваше се някак странно, сякаш е в еуфория без никаква причина. стоеше и се усмихваше на лаптопа й, а той просто стоеше в скута й и не мърдаше.
мина ден, минаха два, погледът й все него търсеше, искаше да го вижда, искаше да знае къде е, с кого е, какво прави, дали той мисли за нея така, както тя за него.
виждаха се рядко, което въобще не я удовлетворяваше.
взе номера му.
започна да му звъни и да му пише съобщения. понякога се чувстваше леко досадна, но не искаше да спира.
първоначално е беше някак странно, но и щастливо, само заради факта, че е говорила по телефона с него за някакви си двадесет минути. беше като някакво малко дете, вълнуваше се всеки ден, тръпнеше в очакване, нямаше търпение да срещне погледа му и да знае, че той я гледа, вижда я, иска да я вижда.
минаха още няколко дни, а всичко между тях беше като някаква игра, за която само те знаеха.
дойде реда на целувката по бузата, тя стоеше в скута му, а той я прегръщаше. тя се чувстваше толкова защитена, толкова стоплена от този човек, обърна се и му даде целувка като тези, които си разменят малките деца.
но и това не продължи дълго. на следващия ден стояха на една пейка и се бяха гушнали. тя бе заровила глава във врата му и в ума и се въртеше само едно и също: "да го направя ли? ше ме отблъсне ли? страх ме, не мога да го направя." и спираше, но точно тогава някакъв глас идваше из дълбините на сърцето и съзнанието си и крещеше: " хайде, не се отказвай, сега е твоят момент, няма какво да губиш."
точно в този момент те целунах, целият ми свят се обърна с главата надолу, изведнъж сякаш времето спря, сякаш да те целувам, беше най - важното нещо на света. и тогава ти грабна чантата си и каза, че трябва да вървиш. отново ме целуна, а аз можех да скоча до небето от радост. исках да изкрещя на света, че съм влюбена, да кажа на всички, че нещо в мен се е счупило, за да порасте нещо красиво и значимо.
точно преди пет месеца се случи всичко това и макар за тези нищо и никакви си 151 дни, ти беше моята опора, моят живот, моят герой, който ме предпазваше от всичко, което ме доближи, който ме ревнуваше и който аз ревнувах още повече от моя страна.
но най - важното е не че си бил, а че все още продължаваш да бъдеш един прекрасен човек, който изпълва дори най - скучния ми ден с усмивки и смях, който ме кара да се чувствам жива, който ме кара да мечтая, човекът, който ме кара да живея. и все още го умееш. сякаш си някакъв магьосник, който може да прави сякакви магии над мен, само за да се почувствам добре.
обичам те до дъното на душата ми и любовта ми към теб винаги ще бъде като река, която не може да пресъхне.
обичам те и искам да прекарам всичкото време на света с теб, докато не дойде време да умра. искам да прекарам живота си с теб и съм щастлива, че ти също го искаш.
просто те обичам.
а да те обича човек е нищо повече от неописуемо.